Писмо

 

Не знам, какви приятели сме ние,
щом дори ненавист в теб не мога да открия!
Не знам какви били сме ний в отминали животи,
но сега станали сме като роботи!
Всеки ден монотонно пред ежедневието си се изсправя ме,
и старателно към него се приспособяваме!

Живеем в светове измислени, от крехък порцелан.
Построени от лъжи изискани и всяка истина е блян.
Сприятеляваме се всеки ден от днес за вчера,
но знаем, че ще дойде нова ера.
Душата ти отново ще намеря,
ще видя в сърцето ти камата на Венера.

Ще зная , че си влюбен , новлюбен не в мен.
Ще зная , че обичаш , но за век или за ден?
За ден ще рухнат наште светове,меЧти,
за век ще рухнат нашите души!

Смъртта

Целувката ти нежна пак погали моята страна.
И усмивката ти вяла ми навя тъга.
О4ите ти спокоини казват ми нещо без думи.
А устните ти тънки четът ми древни руни.

Ден след ден ти ме настъвляваш
и как да се сбогувам
             със живота обу4аваш
Ти бе единствения ми приятел,
но единствения враг за теб бях аз.
Аз зная ти не искаш да сме само приятели,
но мойте настроения са на приливи и отливи.

Аз зная вятърът в косите ми
развълнува морето в о4ите ти.
Но недей да превръщаш
                    океана на душата ти
в пустиня на ме4тите ми.
 
Аз скоро ще си тръгна и пак
ще съм сама и ти ще бъдеш
сам ,но не и след смърта.
В безкрая ще те 4акам пак
                     да ме намериш
в умът ти аз ще скрия
              пар4енце от магия .

Целувка пак ми ти даряваш
          в последния ми земен 4ас.
Усещам вси4ко в теб ,но
ти не знаеш с какво о4акване
                       изпълнена съм аз.                       
 Сладкия ти дъх е пълен
                       с горест и покой.
 Сладка пак е самотата
                     помни ме ве4но мили мой.

Спомен

Живота пак донесе ми раздяла,
а скръпта рисува ми картина вяла.
Паметник тъгата ти извая,
пред него аз готова съм да се разкая.

Ръцете ти така са силни ,както и преди,
но силно с тях да ме прегърнеш можеш ли?
Очите ти са сини ,честни както винаги,
но виждаш ли ме ти през тях  дали! 
 
Сега навярно се усмихваш,
отвъд пределите на мойте сетива
И сигурно отново ти се питаш:
Дали в живота тя  ще е сама?

Да,ти бе единствен мой приятел,
а най – добрата ти приятелка бях аз.
Но те загубих и вените ми станаха на тел,
а сърцето ми превърна се в компас.

Земята веч пребродих,
незнайния ти гроб за да открия.
Днес син ти подарих ,
в очите му е скрита твоята магия.

Синът ни утре ще порастне и ще ме попита:
-Къде е татко? Защо си нямам аз баща?
А аз пък ще извадя твойте медали и ще отвърна:
- Това твоя татко ти остави  и честта!

Изповед на една вещица

Греховете ми са прекалено тежки  дори за моята душа
ако изобщо някога съм имала такава 
но аз не съм жена спокойна, кротка, балага,
а мегешница лишена от човешкото сърце

А сърцето ми от камък не е
Нито пък от лед да се стопи
там дълбоко празна дупка зее
в  мраморните ми  гърди

Имам мисъл , тя за двама стига ,
но пък нямам нито съвест, нито свян,
на погрешните ми стъпки умът веднага маските разбива
но наивният нещастник пред погледа ми винаги ще бъде ням

а още по ужасно би било да знаеш
и сигурно аз щях да знам
че увличаш други в прегрешенията тежки
че не можеш, че не мога обич да им дам
че не мога да създавам грубата реалност
вместо следкия и нереален блян
и сигурно и аз щях да го знам
ако можех да изпитвам обич или срам

Греховете ми са прекалено тежки
няма как от тях да се спася
ти ще кажеш „Всички правим грешки“
но не знаеш колко често аз греша.

Жена

 Живота ми е цял oт болка ,
света ми е от скръб и грях.
Съдбата ми е силна ,
волна след смъртта ще се превърне в прах.
ОЧите ми са тъмни ,мътни пълни със тъга,
сърцето ми е пусто ,тясно; само самота!

Когато утре се събудя светът
едва ли ще е по-добър, 
но няма как да се
превърна в друга,не мога да смекЧа и най-слабия му удар!
Но мога само да опитам
 със теб да бъда по-добра,
вселената във шепите
събрана да ти подаря!
И все пак съм слаба ,
 слаба като пролетна трева ,
но съдбата ми била такава ,
 за туй наречена съм аз жена! 

Прокълната и гре6на ,
заради греха на Ева пръв!
Свята но и съвършена за дето
те родих и подарих ти
маичинската си любов!

Тъга

alim01161Поглед изпълнен с тревога ,
закрива го черно ветрило,
устни ненавистно свити ,
покрити с червено червило.

Мисли през лудост препукащи,
пълнят умът със жарава.
Думи върху сини устни отдавна застинали,
създават грешна представа.

Презрели мечти не изпълнени,
наливат всърцето отрова.
Надежди отдавна пресъхнали,
отменят всяка прокоба.

Перлен пламък на гробишни свещи,
с бисетни каклки обгръща зениците

Усещане за нереалност

(19:39) Ангел: Някой ни каза , че трябва да намерим някаде. А къде беше това някаде никой не знаеше.И ние вървях ме по дъждовните улици, слушайки дъжда , който разказваше руски приказки и търсих ме това някъде без да знаем какво търсим. И когато най-после го намерих ме някадето , то взе ,че се скри.
(19:43) Ангел: А сега ни оставаха само три крачки и половина….
(19:45) Обещание: Първата направих аз …
(19:57) Обещание: …. и тя ме отведе далеч много далеч ,толкова далеч ,където неможе да те отведе една стъпка . в страната на моята прабаба .Там ,където сега свсеки миг очаквам лекарството ,което ще премахне всичките ми страдания , което ще заличи всички спомени , което ще ме избави от бремето на смъртното ми тяло…
(20:01) Обещание: Втората направи ти..
(20:12) Ангел: Но не разбрах, не разбрах… Как ти видя всичко онова, за което ми разказа, а аз… Аз се загубих. Открих някакъв съвсем различн път. Озовах се в някакъв шкаф… Беше тъмно-зелено. Обикновено в шкафовете знаеш, е тъмно. Но в този беше тъмно-зелено и всичко се смаляваше, смаляваше до болка. Усещах студ по връха на пръстите си. Дъхът ми излизаше на пара… Опитах се да изляза, но отнякъде се чу софт-джаз и заспах…
(20:19) Обещание: A аз разбрах . Загубхте по пътя и ти загуби мен. Но това не беше толкова важно нали трябваше да намерим това някаде кадето и да бе то’ а сега остават ни само крачка и половина да намерим някаде и себе си.И ето и тази стъпка е зад гърба ми.И аз съм там не знам къде и в себе си нося това не знам какво ,желание ,усещане ,чувство.Събуди се и бъди с мен или сънувай един свят по-хубав от моя , но който не можеш да докоснеш.
(20:22) Ангел: Защото всеки търси някаде , а то не е едно и също за двама.

Някъде из Четвъртото Измерение

Кулата от цигари се беше разпаднала. Вече не бе останало нищо от предишното й величие, сега тя бе само една безформена купчина клечки за зъби. На масата имаше също три чаши топъл шоколад – на Питър, на Себетърсещия и на Мери…

    Четвъртата чаша беше между нечии дълги зелени пръсти и беше пълна с черно, невероятно черно кафе. Кари отпи от кафето и загуби зеления си поглед някъде в пространството на Закусвалнята, Мери усилено въртеше химикалката върху тетрадка подпряна на коляното й , а Питър и Себетърсещия, те много загадъчно си шушукаха нещо , което и без това може би само те двамата, а и Бьорн вероятно, разбираха. И въпреки всичко никой от тях не мислеше за това, което прави. Те дори не го осъзнаваха, но бяха започнали несъзнателно да, те занимаваха мислите си с спроблемите който им бе изсипал живота извън Четвъртото измерение , но нещото в закусвалнята се беше променило, сякаш нейният вълшебен филтър бе престанал да действа.

- В моя град, през ноември, когато вали първия сняг, цъфтят рози – изтърси без абсолютно никаква причина или смисъл Кари.

   Тя сподели мнението си на висок глас, така че всички се обърнаха към нея. Не се каза нищо,че какво може да каже човек когато без причина му бъде съобщена някаква съвсем безполезна новина. Да, хората ще си замълчат в повечето случай. Но ангелите не,  те са друго нещо, те винаги ще се намесят…

- Аз не харесвам розите. Толкова са банални – каза делово Ангелът на Кадифето, всъщност само момичето със зелените очи знаеше че, дребното дългоносо момче, което говореше, е Ангел, тя  знаеше това защото някога той беше неин.

Всичко замръзна, буквално покри се с лед. Питър и Мери застинаха като захарни фигурки върху торта за рожден ден.

- Защо си тук? – попита някак тъжно ,бившия си ангел, Кари.

- За да те спася за последен път – отвърна пак делово Ангела на Кадифето.

- Какъв е смисълът, така и така следващия път няма да ме спасиш.

- Не се знае, може би сама ще го сториш…

 Отново мелодия, но не хубавата жизнерадостна мелодия, която винаги я водеше към приключение, а една тъжна някак съдбовна мелодия, но която също щеше да я отведе далеч от Четвъртото измерение….

- Може би си прав. – тя хвана ръката на малкия ангел и двамата изчезнаха от Закусвалнята или по-точно размиха се в нея.

А  когато това се случи… В мъртвите ноемврийски полета, край града на тепетата, разцъфваше един самотен слънчоглед.

Солено

Солени от мечти и сънища

устните разбиват светове

чистотата на мрамора превръщат

във въглища ,  

а после са горчиви от вкуса на

своите плодове .

Устни покрити с червено червило

за вечността създават грешна представа ,

костите на покойници превръщатв лепило,

а огъня на вярата във светло синя жарава.

Изгарящи , мамещи , жадни

устните стопяват ледове.

отронват се думи и плахи и хладни ,

а всеки що ги изрича в тях скрива

тайните си грехове…

Момичето …

Не мразя никого и нищо ,

едно момиче и едно момче обичам.

Давам и приемам всичко.

Дущата си показвам на този , 

пред когото се събличам .

Момичето създаваше илюзии,

и песни пееше , и до зори във разкази

готова бе да се загуби…

Измисляше си приказки …

Довършваше фантазии…

Един ден някъкъв червен камион я прегази.

В шегите си изгуби нишката.

Със седем думи срути крепост седем години кована.

Не забеляза как на обидата се къса верижката.

Много нарани създателя на последната ми измама…

« Older entries

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.