Не мога да бъда приятел
Усещане за нереалност
юни 7, 2008 at 8:00 pm (отминалост)
(19:39) Ангел: Някой ни каза , че трябва да намерим някаде. А къде беше това някаде никой не знаеше.И ние вървях ме по дъждовните улици, слушайки дъжда , който разказваше руски приказки и търсих ме това някъде без да знаем какво търсим. И когато най-после го намерих ме някадето , то взе ,че се скри.
(19:43) Ангел: А сега ни оставаха само три крачки и половина….
(19:45) Обещание: Първата направих аз …
(19:57) Обещание: …. и тя ме отведе далеч много далеч ,толкова далеч ,където неможе да те отведе една стъпка . в страната на моята прабаба .Там ,където сега свсеки миг очаквам лекарството ,което ще премахне всичките ми страдания , което ще заличи всички спомени , което ще ме избави от бремето на смъртното ми тяло…
(20:01) Обещание: Втората направи ти..
(20:12) Ангел: Но не разбрах, не разбрах… Как ти видя всичко онова, за което ми разказа, а аз… Аз се загубих. Открих някакъв съвсем различн път. Озовах се в някакъв шкаф… Беше тъмно-зелено. Обикновено в шкафовете знаеш, е тъмно. Но в този беше тъмно-зелено и всичко се смаляваше, смаляваше до болка. Усещах студ по връха на пръстите си. Дъхът ми излизаше на пара… Опитах се да изляза, но отнякъде се чу софт-джаз и заспах…
(20:19) Обещание: A аз разбрах . Загубхте по пътя и ти загуби мен. Но това не беше толкова важно нали трябваше да намерим това някаде кадето и да бе то’ а сега остават ни само крачка и половина да намерим някаде и себе си.И ето и тази стъпка е зад гърба ми.И аз съм там не знам къде и в себе си нося това не знам какво ,желание ,усещане ,чувство.Събуди се и бъди с мен или сънувай един свят по-хубав от моя , но който не можеш да докоснеш.
(20:22) Ангел: Защото всеки търси някаде , а то не е едно и също за двама.
Някъде из Четвъртото Измерение
юни 7, 2008 at 7:50 pm (споменни сенки)
Кулата от цигари се беше разпаднала. Вече не бе останало нищо от предишното й величие, сега тя бе само една безформена купчина клечки за зъби. На масата имаше също три чаши топъл шоколад – на Питър, на Себетърсещия и на Мери…
Четвъртата чаша беше между нечии дълги зелени пръсти и беше пълна с черно, невероятно черно кафе. Кари отпи от кафето и загуби зеления си поглед някъде в пространството на Закусвалнята, Мери усилено въртеше химикалката върху тетрадка подпряна на коляното й , а Питър и Себетърсещия, те много загадъчно си шушукаха нещо , което и без това може би само те двамата, а и Бьорн вероятно, разбираха. И въпреки всичко никой от тях не мислеше за това, което прави. Те дори не го осъзнаваха, но бяха започнали несъзнателно да, те занимаваха мислите си с спроблемите който им бе изсипал живота извън Четвъртото измерение , но нещото в закусвалнята се беше променило, сякаш нейният вълшебен филтър бе престанал да действа.
- В моя град, през ноември, когато вали първия сняг, цъфтят рози – изтърси без абсолютно никаква причина или смисъл Кари.
Тя сподели мнението си на висок глас, така че всички се обърнаха към нея. Не се каза нищо,че какво може да каже човек когато без причина му бъде съобщена някаква съвсем безполезна новина. Да, хората ще си замълчат в повечето случай. Но ангелите не, те са друго нещо, те винаги ще се намесят…
- Аз не харесвам розите. Толкова са банални – каза делово Ангелът на Кадифето, всъщност само момичето със зелените очи знаеше че, дребното дългоносо момче, което говореше, е Ангел, тя знаеше това защото някога той беше неин.
Всичко замръзна, буквално покри се с лед. Питър и Мери застинаха като захарни фигурки върху торта за рожден ден.
- Защо си тук? - попита някак тъжно ,бившия си ангел, Кари.
- За да те спася за последен път – отвърна пак делово Ангела на Кадифето.
- Какъв е смисълът, така и така следващия път няма да ме спасиш.
- Не се знае, може би сама ще го сториш…
Отново мелодия, но не хубавата жизнерадостна мелодия, която винаги я водеше към приключение, а една тъжна някак съдбовна мелодия, но която също щеше да я отведе далеч от Четвъртото измерение….
- Може би си прав. – тя хвана ръката на малкия ангел и двамата изчезнаха от Закусвалнята или по-точно размиха се в нея.
А когато това се случи… В мъртвите ноемврийски полета, край града на тепетата, разцъфваше един самотен слънчоглед.
Солено
май 27, 2008 at 7:37 pm (неразтворимости)
Солени от мечти и сънища
устните разбиват светове
чистотата на мрамора превръщат
във въглища ,
а после са горчиви от вкуса на
своите плодове .
Устни покрити с червено червило
за вечността създават грешна представа ,
костите на покойници превръщатв лепило,
а огъня на вярата във светло синя жарава.
Изгарящи , мамещи , жадни
устните стопяват ледове.
отронват се думи и плахи и хладни ,
а всеки що ги изрича в тях скрива
тайните си грехове…
Момичето …
май 27, 2008 at 7:10 pm (неразтворимости)
Не мразя никого и нищо ,
едно момиче и едно момче обичам.
Давам и приемам всичко.
Дущата си показвам на този ,
пред когото се събличам .
Момичето създаваше илюзии,
и песни пееше , и до зори във разкази
готова бе да се загуби…
Измисляше си приказки …
Довършваше фантазии…
Един ден някъкъв червен камион я прегази.
В шегите си изгуби нишката.
Със седем думи срути крепост седем години кована.
Не забеляза как на обидата се къса верижката.
Много нарани създателя на последната ми измама…
Моят личен светоглед
май 27, 2008 at 5:06 pm (вътрешности)
Не мразя никого и нищо ,
едно момиче и едно момче обичам.
Дарявам и приемам всичко.
Душата си показвам на този ,
пред когото се събличам
контра омразата
май 27, 2008 at 5:00 pm (Без категория)
Не мразя никого и нищо ,
едно момиче и едно момче обичам.
Раздавам и приемам всичко.
Душата си покозвам на този пред когото се събличам.
Момчето - ненавиждано от всеки,
но има моята любов и мойто тяло.
Рисува бъдеще и радост с четки ,
но винаги ми се усмихва вяло.
Сама не знам ,а пък и той не знае
дали едно създание , кат мен нездраво
за щастието му е достатъчна награда.
Отдавна всичките му недостатъци ппрежалих
и го научих да мечтае .
Любов , семейство и приятели оставих.
Дарих му всичко което мъжът може да желае…
Мръсно пране
март 7, 2008 at 8:35 pm (Без категория)
Тъмни очи ,помътнели от мъгла,
защото исках нещо ,
а сега и друг го пожела.
Сърцето ми пребърка вещо,
с желание да го пренаредиш,
но това никога няма да стане.
Невъзможно е чувствата ни да подредиш.
Мислите ми вече са мръсно пране.
Умът ми превърна се в бъркотия от цветове
Прозрачни капки израз на светло-синя тъга
Не знам защо съм тъжна.
Събитията от деня ми се вплитат в пъстра дъга.
Но със сигурност причината е важна
от много време не съм сечувствала така.
Усещам някой ще предам,
но кой ще е все още не знам.
егоизмът ми ме оплита в мрежа от мечти и страсти,
а съзнанието ми ме подтиква да забравя желанията си
и към чайче “нестий”
Кафето във чашата ми пари
нямама идея как да се отърва от тези кошмари
март 7, 2008 at 8:21 pm (Без категория)
Ти който караш мислите ми да плачат,
отвори за мен,
един ум по - бистър от моя…
Ти който галиш косите ми , когато спя,
докосни ме,
с пръсти по - нежни от на малко дете…
Ти който споделяш всичките ми предчувствия,
открии за мен ,
мечти , светли като лунни цветя…
Ти който разгадаваш очите ми ,
кажи ми ,
какво крият едни очи по - тъмни от моите…
Ти който караш желанията да изчезват ,
дай ми ,
желание по - невинно от роса…
Ти който носиш тежкото мълчание на празна стая ,
донеси ми ,
вниманието на бледа картина…
Ти който отваряш сърцето си за някой , който не съм аз…
Бъди добър с мен…
В един свят по - красив от другите…
Ти който си най - добрият и заслужаваш всяка сълза ,
сподели с мен…
блясъка на една любов по-голяма от моята
март 7, 2008 at 8:17 pm (неразтворимости)
Наливаш море във зениците ,
разбиваш мечтите на сол ,
после целуваш челото ми
и само казваш ” I lost”
