(19:39) Ангел: Някой ни каза , че трябва да намерим някаде. А къде беше това някаде никой не знаеше.И ние вървях ме по дъждовните улици, слушайки дъжда , който разказваше руски приказки и търсих ме това някъде без да знаем какво търсим. И когато най-после го намерих ме някадето , то взе ,че се скри.
(19:43) Ангел: А сега ни оставаха само три крачки и половина….
(19:45) Обещание: Първата направих аз …
(19:57) Обещание: …. и тя ме отведе далеч много далеч ,толкова далеч ,където неможе да те отведе една стъпка . в страната на моята прабаба .Там ,където сега свсеки миг очаквам лекарството ,което ще премахне всичките ми страдания , което ще заличи всички спомени , което ще ме избави от бремето на смъртното ми тяло…
(20:01) Обещание: Втората направи ти..
(20:12) Ангел: Но не разбрах, не разбрах… Как ти видя всичко онова, за което ми разказа, а аз… Аз се загубих. Открих някакъв съвсем различн път. Озовах се в някакъв шкаф… Беше тъмно-зелено. Обикновено в шкафовете знаеш, е тъмно. Но в този беше тъмно-зелено и всичко се смаляваше, смаляваше до болка. Усещах студ по връха на пръстите си. Дъхът ми излизаше на пара… Опитах се да изляза, но отнякъде се чу софт-джаз и заспах…
(20:19) Обещание: A аз разбрах . Загубхте по пътя и ти загуби мен. Но това не беше толкова важно нали трябваше да намерим това някаде кадето и да бе то’ а сега остават ни само крачка и половина да намерим някаде и себе си.И ето и тази стъпка е зад гърба ми.И аз съм там не знам къде и в себе си нося това не знам какво ,желание ,усещане ,чувство.Събуди се и бъди с мен или сънувай един свят по-хубав от моя , но който не можеш да докоснеш.
(20:22) Ангел: Защото всеки търси някаде , а то не е едно и също за двама.
Усещане за нереалност
юни 7, 2008 at 8:00 pm (отминалост)
Някъде из Четвъртото Измерение
юни 7, 2008 at 7:50 pm (споменни сенки)
Кулата от цигари се беше разпаднала. Вече не бе останало нищо от предишното й величие, сега тя бе само една безформена купчина клечки за зъби. На масата имаше също три чаши топъл шоколад – на Питър, на Себетърсещия и на Мери…
Четвъртата чаша беше между нечии дълги зелени пръсти и беше пълна с черно, невероятно черно кафе. Кари отпи от кафето и загуби зеления си поглед някъде в пространството на Закусвалнята, Мери усилено въртеше химикалката върху тетрадка подпряна на коляното й , а Питър и Себетърсещия, те много загадъчно си шушукаха нещо , което и без това може би само те двамата, а и Бьорн вероятно, разбираха. И въпреки всичко никой от тях не мислеше за това, което прави. Те дори не го осъзнаваха, но бяха започнали несъзнателно да, те занимаваха мислите си с спроблемите който им бе изсипал живота извън Четвъртото измерение , но нещото в закусвалнята се беше променило, сякаш нейният вълшебен филтър бе престанал да действа.
- В моя град, през ноември, когато вали първия сняг, цъфтят рози – изтърси без абсолютно никаква причина или смисъл Кари.
Тя сподели мнението си на висок глас, така че всички се обърнаха към нея. Не се каза нищо,че какво може да каже човек когато без причина му бъде съобщена някаква съвсем безполезна новина. Да, хората ще си замълчат в повечето случай. Но ангелите не, те са друго нещо, те винаги ще се намесят…
- Аз не харесвам розите. Толкова са банални – каза делово Ангелът на Кадифето, всъщност само момичето със зелените очи знаеше че, дребното дългоносо момче, което говореше, е Ангел, тя знаеше това защото някога той беше неин.
Всичко замръзна, буквално покри се с лед. Питър и Мери застинаха като захарни фигурки върху торта за рожден ден.
- Защо си тук? – попита някак тъжно ,бившия си ангел, Кари.
- За да те спася за последен път – отвърна пак делово Ангела на Кадифето.
- Какъв е смисълът, така и така следващия път няма да ме спасиш.
- Не се знае, може би сама ще го сториш…
Отново мелодия, но не хубавата жизнерадостна мелодия, която винаги я водеше към приключение, а една тъжна някак съдбовна мелодия, но която също щеше да я отведе далеч от Четвъртото измерение….
- Може би си прав. – тя хвана ръката на малкия ангел и двамата изчезнаха от Закусвалнята или по-точно размиха се в нея.
А когато това се случи… В мъртвите ноемврийски полета, край града на тепетата, разцъфваше един самотен слънчоглед.
