април 5, 2009 at 8:04 pm (вътрешности, отминалост, споменни сенки)
Живота пак донесе ми раздяла,
а скръпта рисува ми картина вяла.
Паметник тъгата ти извая,
пред него аз готова съм да се разкая.
Ръцете ти така са силни ,както и преди,
но силно с тях да ме прегърнеш можеш ли?
Очите ти са сини ,честни както винаги,
но виждаш ли ме ти през тях дали!
Сега навярно се усмихваш,
отвъд пределите на мойте сетива
И сигурно отново ти се питаш:
Дали в живота тя ще е сама?
Да,ти бе единствен мой приятел,
а най – добрата ти приятелка бях аз.
Но те загубих и вените ми станаха на тел,
а сърцето ми превърна се в компас.
Земята веч пребродих,
незнайния ти гроб за да открия.
Днес син ти подарих ,
в очите му е скрита твоята магия.
Синът ни утре ще порастне и ще ме попита:
-Къде е татко? Защо си нямам аз баща?
А аз пък ще извадя твойте медали и ще отвърна:
- Това твоя татко ти остави и честта!
Вашият коментар
април 5, 2009 at 8:02 pm (angoisse, вътрешности, неразтворимости, отминалост, споменни сенки)
Греховете ми са прекалено тежки дори за моята душа
ако изобщо някога съм имала такава
но аз не съм жена спокойна, кротка, балага,
а мегешница лишена от човешкото сърце
А сърцето ми от камък не е
Нито пък от лед да се стопи
там дълбоко празна дупка зее
в мраморните ми гърди
Имам мисъл , тя за двама стига ,
но пък нямам нито съвест, нито свян,
на погрешните ми стъпки умът веднага маските разбива
но наивният нещастник пред погледа ми винаги ще бъде ням
а още по ужасно би било да знаеш
и сигурно аз щях да знам
че увличаш други в прегрешенията тежки
че не можеш, че не мога обич да им дам
че не мога да създавам грубата реалност
вместо следкия и нереален блян
и сигурно и аз щях да го знам
ако можех да изпитвам обич или срам
Греховете ми са прекалено тежки
няма как от тях да се спася
ти ще кажеш „Всички правим грешки“
но не знаеш колко често аз греша.
Вашият коментар
юни 7, 2008 at 8:00 pm (отминалост)
(19:39) Ангел: Някой ни каза , че трябва да намерим някаде. А къде беше това някаде никой не знаеше.И ние вървях ме по дъждовните улици, слушайки дъжда , който разказваше руски приказки и търсих ме това някъде без да знаем какво търсим. И когато най-после го намерих ме някадето , то взе ,че се скри.
(19:43) Ангел: А сега ни оставаха само три крачки и половина….
(19:45) Обещание: Първата направих аз …
(19:57) Обещание: …. и тя ме отведе далеч много далеч ,толкова далеч ,където неможе да те отведе една стъпка . в страната на моята прабаба .Там ,където сега свсеки миг очаквам лекарството ,което ще премахне всичките ми страдания , което ще заличи всички спомени , което ще ме избави от бремето на смъртното ми тяло…
(20:01) Обещание: Втората направи ти..
(20:12) Ангел: Но не разбрах, не разбрах… Как ти видя всичко онова, за което ми разказа, а аз… Аз се загубих. Открих някакъв съвсем различн път. Озовах се в някакъв шкаф… Беше тъмно-зелено. Обикновено в шкафовете знаеш, е тъмно. Но в този беше тъмно-зелено и всичко се смаляваше, смаляваше до болка. Усещах студ по връха на пръстите си. Дъхът ми излизаше на пара… Опитах се да изляза, но отнякъде се чу софт-джаз и заспах…
(20:19) Обещание: A аз разбрах . Загубхте по пътя и ти загуби мен. Но това не беше толкова важно нали трябваше да намерим това някаде кадето и да бе то’ а сега остават ни само крачка и половина да намерим някаде и себе си.И ето и тази стъпка е зад гърба ми.И аз съм там не знам къде и в себе си нося това не знам какво ,желание ,усещане ,чувство.Събуди се и бъди с мен или сънувай един свят по-хубав от моя , но който не можеш да докоснеш.
(20:22) Ангел: Защото всеки търси някаде , а то не е едно и също за двама.
Вашият коментар
