Не знам, какви приятели сме ние,
щом дори ненавист в теб не мога да открия!
Не знам какви били сме ний в отминали животи,
но сега станали сме като роботи!
Всеки ден монотонно пред ежедневието си се изсправя ме,
и старателно към него се приспособяваме!

Живеем в светове измислени, от крехък порцелан.
Построени от лъжи изискани и всяка истина е блян.
Сприятеляваме се всеки ден от днес за вчера,
но знаем, че ще дойде нова ера.
Душата ти отново ще намеря,
ще видя в сърцето ти камата на Венера.

Ще зная , че си влюбен , новлюбен не в мен.
Ще зная , че обичаш , но за век или за ден?
За ден ще рухнат наште светове,меЧти,
за век ще рухнат нашите души!

Ден след ден ти ме настъвляваш
и как да се сбогувам
             със живота обу4аваш
Ти бе единствения ми приятел,
но единствения враг за теб бях аз.
Аз зная ти не искаш да сме само приятели,
но мойте настроения са на приливи и отливи.

Аз зная вятърът в косите ми
развълнува морето в о4ите ти.
Но недей да превръщаш
                    океана на душата ти
в пустиня на ме4тите ми.
 
Аз скоро ще си тръгна и пак
ще съм сама и ти ще бъдеш
сам ,но не и след смърта.
В безкрая ще те 4акам пак
                     да ме намериш
в умът ти аз ще скрия
              пар4енце от магия .

Целувка пак ми ти даряваш
          в последния ми земен 4ас.
Усещам вси4ко в теб ,но
ти не знаеш с какво о4акване
                       изпълнена съм аз.                       
 Сладкия ти дъх е пълен
                       с горест и покой.
 Сладка пак е самотата
                     помни ме ве4но мили мой.

Ръцете ти така са силни ,както и преди,
но силно с тях да ме прегърнеш можеш ли?
Очите ти са сини ,честни както винаги,
но виждаш ли ме ти през тях  дали! 
 
Сега навярно се усмихваш,
отвъд пределите на мойте сетива
И сигурно отново ти се питаш:
Дали в живота тя  ще е сама?

Да,ти бе единствен мой приятел,
а най – добрата ти приятелка бях аз.
Но те загубих и вените ми станаха на тел,
а сърцето ми превърна се в компас.

Земята веч пребродих,
незнайния ти гроб за да открия.
Днес син ти подарих ,
в очите му е скрита твоята магия.

Синът ни утре ще порастне и ще ме попита:
-Къде е татко? Защо си нямам аз баща?
А аз пък ще извадя твойте медали и ще отвърна:
- Това твоя татко ти остави  и честта!

А сърцето ми от камък не е
Нито пък от лед да се стопи
там дълбоко празна дупка зее
в  мраморните ми  гърди

Имам мисъл , тя за двама стига ,
но пък нямам нито съвест, нито свян,
на погрешните ми стъпки умът веднага маските разбива
но наивният нещастник пред погледа ми винаги ще бъде ням

а още по ужасно би било да знаеш
и сигурно аз щях да знам
че увличаш други в прегрешенията тежки
че не можеш, че не мога обич да им дам
че не мога да създавам грубата реалност
вместо следкия и нереален блян
и сигурно и аз щях да го знам
ако можех да изпитвам обич или срам

Греховете ми са прекалено тежки
няма как от тях да се спася
ти ще кажеш „Всички правим грешки“
но не знаеш колко често аз греша.

Когато утре се събудя светът
едва ли ще е по-добър, 
но няма как да се
превърна в друга,не мога да смекЧа и най-слабия му удар!
Но мога само да опитам
 със теб да бъда по-добра,
вселената във шепите
събрана да ти подаря!
И все пак съм слаба ,
 слаба като пролетна трева ,
но съдбата ми била такава ,
 за туй наречена съм аз жена! 

Прокълната и гре6на ,
заради греха на Ева пръв!
Свята но и съвършена за дето
те родих и подарих ти
маичинската си любов!

Мисли през лудост препукащи,
пълнят умът със жарава.
Думи върху сини устни отдавна застинали,
създават грешна представа.

Презрели мечти не изпълнени,
наливат всърцето отрова.
Надежди отдавна пресъхнали,
отменят всяка прокоба.

Перлен пламък на гробишни свещи,
с бисетни каклки обгръща зениците

    Четвъртата чаша беше между нечии дълги зелени пръсти и беше пълна с черно, невероятно черно кафе. Кари отпи от кафето и загуби зеления си поглед някъде в пространството на Закусвалнята, Мери усилено въртеше химикалката върху тетрадка подпряна на коляното й , а Питър и Себетърсещия, те много загадъчно си шушукаха нещо , което и без това може би само те двамата, а и Бьорн вероятно, разбираха. И въпреки всичко никой от тях не мислеше за това, което прави. Те дори не го осъзнаваха, но бяха започнали несъзнателно да, те занимаваха мислите си с спроблемите който им бе изсипал живота извън Четвъртото измерение , но нещото в закусвалнята се беше променило, сякаш нейният вълшебен филтър бе престанал да действа.

- В моя град, през ноември, когато вали първия сняг, цъфтят рози – изтърси без абсолютно никаква причина или смисъл Кари.

   Тя сподели мнението си на висок глас, така че всички се обърнаха към нея. Не се каза нищо,че какво може да каже човек когато без причина му бъде съобщена някаква съвсем безполезна новина. Да, хората ще си замълчат в повечето случай. Но ангелите не,  те са друго нещо, те винаги ще се намесят…

- Аз не харесвам розите. Толкова са банални – каза делово Ангелът на Кадифето, всъщност само момичето със зелените очи знаеше че, дребното дългоносо момче, което говореше, е Ангел, тя  знаеше това защото някога той беше неин.

Всичко замръзна, буквално покри се с лед. Питър и Мери застинаха като захарни фигурки върху торта за рожден ден.

- Защо си тук? – попита някак тъжно ,бившия си ангел, Кари.

- За да те спася за последен път – отвърна пак делово Ангела на Кадифето.

- Какъв е смисълът, така и така следващия път няма да ме спасиш.

- Не се знае, може би сама ще го сториш…

 Отново мелодия, но не хубавата жизнерадостна мелодия, която винаги я водеше към приключение, а една тъжна някак съдбовна мелодия, но която също щеше да я отведе далеч от Четвъртото измерение….

- Може би си прав. – тя хвана ръката на малкия ангел и двамата изчезнаха от Закусвалнята или по-точно размиха се в нея.

А  когато това се случи… В мъртвите ноемврийски полета, край града на тепетата, разцъфваше един самотен слънчоглед.

устните разбиват светове

чистотата на мрамора превръщат

във въглища ,  

а после са горчиви от вкуса на

своите плодове .

Устни покрити с червено червило

за вечността създават грешна представа ,

костите на покойници превръщатв лепило,

а огъня на вярата във светло синя жарава.

Изгарящи , мамещи , жадни

устните стопяват ледове.

отронват се думи и плахи и хладни ,

а всеки що ги изрича в тях скрива

тайните си грехове…

едно момиче и едно момче обичам.

Давам и приемам всичко.

Дущата си показвам на този , 

пред когото се събличам .

Момичето създаваше илюзии,

и песни пееше , и до зори във разкази

готова бе да се загуби…

Измисляше си приказки …

Довършваше фантазии…

Един ден някъкъв червен камион я прегази.

В шегите си изгуби нишката.

Със седем думи срути крепост седем години кована.

Не забеляза как на обидата се къса верижката.

Много нарани създателя на последната ми измама…